Да останеш вярна на сърцето си * Staying true to your heart


„Пълни сме с предразсъдъци, защото ни е страх да погледнем в очите на страдащия, да му се усмихнем и подадем ръка!”


Ако съществуваше медал за майчинство, със сигурност първият човек, на когото бих го връчила, щеше да е Дафина Джелепова. Коя е тя? Майка в пълния смисъл на думата – всеотдайна, търпелива, обичаща, обгрижваща с цялото си същество всяко едно от четирите си деца. За първи път срещнах Дафи преди година, на един от протестите, които родителите на деца с увреждания организират в знак на протест срещу унизителното отношение на държавата спрямо хората с увреждания и техните семейства. По-късно Тони Маринова (от Сдружение на родителите на деца със Синдром на Даун) ми разказа за необикновената съдба на усмихнатата жена със сладкото бебче, която още в 13 г.с. от бременността си разбира, че детето, което очаква, е със Синдром на Даун, но решава, че няма да направи аборт. Въпреки че всички – от лекари до роднини я разубеждават все по-настойчиво. Питам я какво й е давало сила в това трудно за една жена в деликатно положение изпитание? Любовта и вярата, отговаря тя. Много сила и много всеотдайност са нужни, за да се противопоставиш на обществения натиск и предразсъдъци, които се изправят като стена срещу една силно уязвима жена.   Някои от вас ще нарекат Дафина „герой”, други ще я сметнат за глупава, защото да си родител на четири деца в България, в днешни дни, е истинско предизвикателство. Особено когато едното ти дете е със Синдром на Даун. „Мамо, обичам те” е нейният златен медал. И тя го носи с гордост. Всеки ден. Броени дни преди поредният протест срещу пълната и тотална липса на промени за хората с увреждания и техните семейства, с Дафи си поговорихме за изпитанието да бъдеш многодетна майка, за изборът да отглеждаш „различно” дете в България и за различността като състояние на духа.



Дафи, какво е твоето отношение към различността? Кого би нарекла „различен”?

Всеки един от нас е различен! Лошото е, че живеем в общество, в което личностите се градят като по калъп, като в „Матрицата“. Пълни сме с предразсъдъци, защото ни е страх да погледнем в очите на страдащия, да му се усмихнем и да му подадем ръка! Така е по-лесно, разбира се! Всеки да живее за себе си! Малцина са осмелилите се да разчупят тази матрица, защото който го направи бива сочен с пръст, обявен за луд или прост и в крайна сметка бива изолиран или отстраняван като зловреден за общото „благоденствие“. А красотата се крие в естественото многообразие! За мен „различен“ е човекът, който няма морал, не изпитва състрадание и не цени живота.

Да бъдеш майка на четири деца в България днес различност ли е?

За да си майка на четири деца в България, особено, ако няма кой да ти помага в ежедневието, трябва да си много издържлива и физически, и психически. То е като да бъдеш участник в „Сървайвър“. Понякога не ти стигат сили и грохваш. В друг момент, тръгваш напред с вяра в Бог и всичко, което ти се е струвало огромно и непреодолимо, като библейския великан Голиат, се смалява и изчезва пред очите ти. Да си майка на четири деца е не само благословия, но също така е предизвикателство и изпитание.



Имаше ли я в теб дилемата дали да родиш и отгледаш "слънчево" дете или не?

Никога не съм имала дилема дали да родя детето, което ми е подарено от Бог, било то с Даун или с друго заболяване! Няма случайни ситуации в живота ни, но има твърде много „доброжелатели“, загрижени за чуждото щастие, и вместо да изпишат вежди, избождат очи, разрушавайки хиляди съдби със своите „добронамерени“ съвети. Лошото е, че много често попаднали под въздействието на „добросъвестните“ съветници и страха от отхвърляне, взимаме безразсъдни решения, за които някои цял живот съжаляват! Егото ни е придобило такива огромни размери, че е заглушило гласът на Бог вътре в нас - нашата съвест и морал - угасило е светлинката на чистата и безкористна любов. Ние хората се изживяваме като богове и смятаме, че имаме право да решаваме кой може да живее и на кой да му спестим мъките. В основата на моето решение да запазя детето си въпреки, че всички лекари ме убеждаваха, че е по-добре да го убия (подчертавам убия, защото за мен абортът е убийство, колкото и да не е приятно за някои хора, да чуят това), за да не се мъчи и то и цялото ми семейство, беше моята безкрайна и безусловна любов към детето, което Бог е образувал по чуден и страшен начин в утробата ми. Преди тази бременност преживях два спонтанни аборта - само аз си знам как.

Кога се появяваха моментите на несигурност и колебание?

По време на цялата бременност се чувствах несигурна и застрашена. Чудех се как ли ще реагира мъжът ми, близките ми, дали лекарите ще дадат най-доброто от себе си след раждането или ще неглижират нуждите на детето ми. Вярвам в Бог и най-голяма подкрепа в този труден момент получих от Ивайло Тинчев от Сдружение „Избор за живот“, от Отец Касиян и Йеродякон Герман от манастира „Благовещение“ в с. Копиловци, както и от сестра си, която безусловно застана зад мен и решението ми. Съпругът ми имаше своите тревоги и притеснения, които до известна степен му бяха вменени от компетентните лекари, но в последствие ги преодоля и прие предизвикателството да се грижим за прекрасната ни дъщеричка. Най-много ме натъжи факта, че когато търсех съвет и утеха, срещнах свещенослужители, които твърдяха, че щом е по медицински причини, умишленото убийство на беззащитно бебе в утробата, не е непростим грях!


   


Все още в обществото ни съществуват куп предубеждения спрямо „различните” деца. Имало ли е случай някой да те засегне открито и усещаш ли някакво по-особено отношение на околните?

До този момент никой, освен медицинския персонал, не ме е засягал открито за това, че държа на своето дете и го обичам. Въпреки това, повечето хора, които разбират, че то е със Синдом на Даун, смятат, че това ми се е случило като гръм от ясно небе и гледат да ме успокоят с думи от рода на: „Ех, случват се и такива неща.“ Други пък бързат да попитат: „Не можахте ли да го хванете навреме?“, което на мен ми звучи като „да му турите ножа“. Винаги, когато кажа, че съм знаела от 13 гестационна седмица, ококорват очи и млъкват многозначително, а в погледа им ясно се четат мислите им: „Тая не е с всичкия си“. Въпреки това, същите тези хора и повечето медицински лица са склонни да оправдаят задържането и раждането на такива деца в семейства, които дълго време са опитвали и не са могли да имат деца, но за мен си казват: „При три здрави и хубави деца за какво й е на тая жена да ражда недъгаво, което ще бъде сочено с пръст и ще бъде като петно за имиджа на семейството в обществото? Отгоре на всичко обрича и детето, и семейството си на страдание.“ На такива хора мога да кажа само, че животът не е само „на хляба мекото и на живота лекото“! Чудно ми е дали, ако на някой от тези „загрижени за добруването ни“ хора, се случи детето му да се разболее тежко, няма да направи всичко възможно да му помогне и да го лекува? Или може би ще му бие инжекция, за да го приспи за вечни времена, за да не страда?..

Кои са моментите, в които се чувстваш най-щастлива като майка и жена?

Като майка съм най-щастлива, когато ме погледнат усмихнатите очи на моите деца, когато кажат „Мамооо!“ и искат да споделят нещо с мен, когато видя, че постигат нещо, което аз не съм могла. Като жена съм най-щастлива, когато съпругът ми се гордее с мен. А като човек съм най-щастлива, когато дишам чист въздух сред природата и се наслаждавам на Божието творчество и красота!



За какво беше последната усмивка, която получи от децата си?

Последна усмивка няма, защото при децата усмивките са константна величина, както и сръдните. Когато са приключили с някакво занимание и се отпуснат за малко почивка, те идват при мен ухилени до уши и казват: „Мамо, обичаме те!“, а след това ме прегръщат като всеки от тях си има специфичен начин на гушкане и не може да бъде сбъркан! Най-милите изненади са, когато ми носят рисунка и кажат, че са я нарисували специално за мен.

Ако можеш да опишеш живота си с три думи, кои би избрала?

Бих описала живота си с тези три думи: Опитност, Любов и Благодарност. Опитност – защото съм преминала през много и най-различни ситуации. Любов - защото много обичам, респективно много прощавам. Благодарност – защото съм безкрайно благодарна на Бог за това, че бди над дома и семейството ни. Защото, през каквито и изпитания да минавам, Той винаги е с мен и ме крепи!

Можете да подкрепите Дафи и хиляди други родители на деца с увреждания от цялата страна на Петия национален протест в сряда (17 май), от 11 до 15 ч., на площад Народно събрание.

Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *